Приключения на мисълта

HTML Code for this banner:

Една възможност да изречем каквото мислим заедно.

Днес за пръв път изкачих един ред стълби и се върнах обратно. С патериците. Човек не е предвиден да подскача по стълбите на патерици. Замисълът на създателя определено е бил друг.

Да се набираш нагоре по стълбите на патерици си е предизвикателство. Нагоре: подпирам патериците максимално стабилно о земята. Подпирам се леко и страхливо и на гипсирания си крак. Казали са ми докторите: “Нужно е малко по малко да го натоварваш. Иначе - остеопороза и какво ли още не. Казали са ми: “Вече има калус, може да се стъпва.” Аз обаче не съм убедена. Не че ме боли. Не е болезнено. Гипсът обаче ме стяга, цялата се клатушкам на двете патерици, които ми изглеждат крайно нестабилни за подобни упражнения. На всичкото отгоре тежи и ме дърпа в някакви посоки, в която аз изобщо не бързам да поема.

… вече добре подпряна, се заканвам да вдигна здравия крак, за да го поставя на стъпалото… Да, ама не. Коляното на болния е като гумено - халтаво и игриво и изобщо не мога да си представя как ще понесе онова, което остава от тежесттта ми, когато веднъж вдигна здравия крак и увисна на патериците…

Както казваше навремето Остап Бендер: “Не, това не е Рио де Жанейро…”

Първото стъпало е покорено с гордост, която навярно е равностойна на гордостта на покорител на Джомолунгма. А какво да правим с второто, което подигравателно се изпречва още неизчакало да изконсумирам радостта си от преодоляването на първото.

И така - като че нищо не съм научила. Започвам от начало. Патерицита, притиснати в мишниците ми, стабилно опрени о земята, болният крак, изправен и готов да поеме част от тежестта. Здравият крак се свива бързо и се вдига неуверено нагоре… Дланите на ръцете ми са се впили в ръкохватките на патериците, аз се заклащам… от вторият опит обаче прескачам и това стъпало.

Остават още 10 до края на редицата.

После - още два реда по толкова.

И едно малко стъпало на площадката - и съм свободна от панелните стени около мен.

Вече не мога да си представя, че сутрин, полузаспала, изскачам от къщи без да влагам грам мислене или усилие в това начинание. Не мога да си представя и кога ще мога да правя това отново без да влагам специални грижи…

В брой 31 на Държавен вестник от тази година е поместен новият Закон за лекарствените продукти в хуманната медицина. От тези дни той вече е в сила, а дейностите, извършвани от производителите, вносителите, търговците на едно и дребно, които продават лекарства в страната са съобразени с неговите разпоредби. Дали законът е добър и предствавлява стъпка напред в уреждане на пазарните отношения, свързани с разпространението на лекарства, бъдещето ще покаже. Но още в първите дни след въвеждането си, той вече показа, че клаузите му влизат в разрез с както с интересите на пациентите, така и на техните лечители. Или поне на тези от лечителите, които се интересуват от добруването на своите пациенти.

За да покажа как този закон пречи на лекарите да работят спокойно и ограбва пациентиге, ще посоча, че в процеса на уточняване на лекарствената терапия при много състояния има нужда да се направи преценка дали при този конкретен човек определен месикамент, който е ефективен в множеството от случаи, ще даде желания ефект и дали няма да се наблюдават някои от редките, но неприятни странични ефекти.

Дали това ще се случи не винаги може да се предвиди и в началото на медикаментозната терапия при някои състояния е желателно пациентът да получи медикаменти за близките няколко дни, за да може да се прецени как организмът на този конкретен човек ще приеме лекарството. Когато възникнат странични ефекти, които надхвърлят поносимостта на пациента, медикаментът може да се смени с друг, към който пациентът има по-добра поносимост.

Тъй като в хода на едно лечение може да се наложи на няколко пъти да се сменят определени медикаменти докато се уточни коя е ефективната терапия при конкретния пациент, добре е лекарите да могат спокойно да предписват медикаменти в малки количества, които едновременно ще им дадат възможност да намерят най-доброто решение за конкретния пациент и в същото време няма да натоварят бюджета му излишно.

Възможността за спокойно уточняване на добрата медикаментозна терапия вече е отменена с новия закон за лекарствените продукти. Чл. 283 (2) от новия закон гласи следното:

Чл. 283. …

(2) Който нарушава първична/вторична опаковка или продава/предоставя лекарствени продукти с нарушена първична/вторична опаковка, се наказва с глоба от 750 до 1500 лв., а при повторно нарушение - с глоба от 1500 до 3000 лв.

Тъй като първичната/вторична опаковка на много лекарствени продукти съдържат голям брой хапчета (напр. 30, 50, 100), вече става невъзможно от един медикамент да се закупи примерно един блистер, за да може да се изпита поносимостта на пациента към конкретния препарат.

Така, ако един пациент закупи например медикамент за коригиране на кръвното си налягане, но два дни по-късно стане ясно, че има силни странични ефекти, той ще трябва да изхвърли остатъка от опаковката.
В същото време лекарите ще натрупат допълнителна омраза от страна на своите пациенти за това, че ги вкарват в неоправдани разходи в процеса ва уточняване на лечението.

От целия хаос отношенията лекар-пациент, които и без това са в криза и натоварени с огромно недоверие и подозрителност, отново ще пострадат.

Единствените, които печелят от този незомислен закон са фармацевтичните фирми, които ще пробутат на пациентите дози, от които последните не се нуждаят. Аптеките, които слагат зашеметяващи надценки и чийто персонал ще си спести рязане или изваждане на блистери от оригиналната им опаковка, преизчисляване на цените на таблетките, навярно също потриват ръце с доволство.

Време е да научим името на вносителя на този закон, който за пореден път посяга на интересите на уязвими потребители и внася ощенапрежение в и без това взривоопасната система на здравните грижи.

Важно е и да насърчим и проследим действията, които организациите на пациентите, Българския лекарски съюз, съсловната организация на българските фармацевти, както и на организацията за закрила на потребителя, ще предприемат по отношение на тази поредна изява на некомпетентност от страна на законодателната власт.

“Започва път от моя праг,
Започва Път от моя праг -
безкраен, ограден с трева.
Увлечен в неговия бяг,
и аз ще трябва да вървя,
да влача морните пети,
дордето стигна друм голям, събрал пътеки и мечти.
А после накъде? Не знам.”

Дж. Р.Р. Толкин

Ето как се оказах на блогопътеката, нарамила малка мешка с най-важното за из път: една порязаница мъдрост, буца бяло саламурено всекидневие, два стръка весело настроение, скилитка самоирония и, разбира се, добрата стара швейцарска ножка на скептицизма, подострена като бръснач, с всички екстри, които ще ми осигурят оцеляването по пътя към неизвестното, надиплени в червения му метален корпус…

Няколко клечки от кибрита на пристрастието, да ме топлят в студените вечери, компасът на толерантността към написаното от другите пътешественици, да ме води в правилната посока.

Дали съм успяла в бързината да напъхам всичко, което ще ми е нужно за изпът? Не зная. Пътеката ще покаже.

Този постинг не е завършен. Целта му е да изследва връзката между болезнената реакция на един изследователски проект в областта на изкуството, темата за националната идентичност и културата на идследователската работа в България. Всички приноси към все още недоизкусорената ми теза са добре дошли.

Въведение
Преди няколко дни, разглеждайки постингите и пресата, се натъкнах на няколко оскъдни реда, в които се отчиташе факта, че в деня на годишнината от Априлското въстание, големите медии в страната се държат така, сякаш на тази дата нищо не се е случило. Коментарите по темата бяха лаконични и се брояха на пръсти, а особена страст в тях така и нямаше.

Само два дни по-късно новината в Дир.бг, озаглавена с предизвикателното “Учени в Германия отричат баташкото клане” привлече вниманието ми. Още в ранни зори тя вече беше получила над 200 коментара, а два дни по-късно коментарите вече бяха 577 - страстни, възмутени, сърдити. Сред тях можеха да се открият препратки към спомените на предходните поколения, хора се обявяваха за потомци на изклани от турците българи, призоваваха към събуждане на националното самосъзнание, изказваха ядни предположения, че отричането на тази национална трагедия е подбудено от чужди сили, сипеха зловещи закани срещу авторите на проекта.

Това, че активистите на Атака веднага използваха момента да скочат разгневени едва ли учуди когото и да е. Но кагото дори и президентът Първанов, който обикновено го раздава лежерно и не се впечатлява кой знае колко от случващото се наоколо, до обяд, още разбрал-недоразбрал, вече е излязъл с някакво становище по въпроса, което може да се резюмира с думите „Не ни взимайте Батак!”, о, тогава ние със сигурност знаем, че наистина става Нещо!

Встрани от шумното недоволство, аз се опитах да се запозная с доста от материалите по темата, статията на Балева и интервюто с г-н Брунбауер, както и с голяма (почти смъртоносна) доза от коментарите във форумите на www.dir.bg, www.mediapool.bg, www.monitor.bg, www.news.bg, www.dnevnik.bg. И докато се дивях на някои от най-садистичните фантазии, които форумистите разкриваха на тема какво им се иска да направят на Мартина Балева и нейния асистент, и се чудех какво аз самата мисля по темата, се улових да се питам каква всъщност е темата на дебата, доколко подбудите за изсипалата се лавина от гняв са рационални и каква може да е природата на тази всенародна солидарност в яростта.

От нищо-нещо или изопачената тема на дебата

Идеята да се деконструира смисъла, вложен в едно житейско събитие, посредством задълбочена изследователска работа, анализ и интерпретация на образите, разказите и фантазиите, свързани с това събитие, не е нова в научния свят. Подобен метод на работа се прилага от повече от десетилетие на нивото на индивида и на него се основават някои изследователски и терапевтични методи (напр. психоанализата, както и наративния подход в индивидуалната и фамилната психотерапия). На нивото на проучването и интервенциите в човешките групи и организации, изследването на смисъла, който се влага в определен групов или социален феномен също е отдавна завладяна територия. Новаторските проекти на автори, като Wilfred Bion, Eliot Jaques, Tom Main, Elizabeth Menzies Lyth, Gordon Lawrence и много други, които започват непосредствено след края на Втората Световна Война и продължават и да вдъхновяват умовете на учените, посветили се на изследване на човешките групи и организации и до днес, разкриват, че във всеки житейски факт, всяко преживяване, всяко събитие, индивидите, семействата, човешките групи и организации влагат свой собствен, често несъзнаван смисъл, който с времето заживява свой собствен живот, понякога независимо от причината или факта, които са го е породили.

В дебата за начина, по който хората и човешките общности постигат смисъла на своите преживявания се включват и представителите на философските школи, сред които за мен най-интригуваща е тази на социалния конструктивизъм[1].

Те предлагат идеята, че различните събития както от обществения, така и от личния живот, не само се случват в реалността, но и търпят интерпретация от общностите, в които се случват, т.е. смисълът им се постига в резултат на негласно споразумение в общността за това какво всящност се е случило. При това конструираният в общностите смисъл за определен феномен е динамичен и менлив, едно и също явление може да се разбира по различен начин в различните култури или в една и съща култура, но в различно време. Напр. поведения, които в България се възприемат като приятна закачка, в САЩ могат да доведат до процес за сексуално насилие. Или това, което през 20-те години на миналия век в България е минавало за разпуснато сексуално поведение, днес може да се възприема като белег за разкрепостеност.

Както в по-примитивните, така и в най-софистицираните социални системи, този смисъл най-често се кодира и препредава посредством социални ритуали, организационните процедури и практики, чрез произведенията на изкуството, а дори и чрез темите, които се експлоатират в политическия живот и в научните среди.

По тази причина тези разнообразни явления, едно от които са произведенията на изкуството, представляват обект на особен изследователски интерес, когато целта на заниманието е да се проучи какъв е смисъла, който общността влага в едно събитие. Тъкмо такава е и изследователската цел на проекта, който стана предмет на толкова много нападки в последните дни.

Какво се случва обаче в общественото пространство в България, когато изследовател си позволи да зададе своя изследователски въпрос? Ами ето какво – общността на българите възприема задаването на въпрос като оспорване на факт. Т.е., по тази тема българите не правят разграничение между питане и оспорване. И тук ние се натъкваме на първата интересна находка от проекта: да попиташ в България за миналото означава да го оспориш. Интересно, нали?

И така, зад привидната тема: „Имало ли е или е нямало клане в Батак?” (въпрос, който всъщност никой не е и задавал) се крие проблемът: „Имаме ли право да се питаме по значимите теми на нашата национална идентичност и какво ни прави толкова уязвими по отношение на подобни въпроси?”

Рационален ли е гнева?
И така, накратко – гневът, който се изсипа върху главите на бедните чуждоземни учени очевидно е ирационален. Той се крепи върху превратното възприемане на намеренията на авторите на изследването, при което любопитството и готовността да поставяш под въпрос очевидното (основни характеристики на изследователската култура) са изтълкувани като свидетелство за злонамереност.

Травматичната идентичност като корен на всенародния гняв
Склонността да се възприема питането като атака е една от характеристиките на хората, които са преживели насилие и са възприели травмата като ключова характеристика около която са организирали личността си. Такива хора имат склонност да разпознават във всяко взаимодействие с другите възможна заплаха, злоупотреба или насилие. Много често хората, които са станали жертва на насилие, възприемат съвсем наивни въпроси, които другите им задават, за да разберат какво им се е случило, като обвинение, недоверие, обезценяване или открита атака. Така ако попитате момчето, което е станало жертва на побой: „Какво направи, когато той те удари?”, то може да отвърне: „Мислиш, че не съм се защитил?” Отчасти това е така, защото той разпознава у питащия насилник, готов да пореден път да го нарани, отчасти причините за подобно чуване на въпроса се крият и в безпричинната вина, която хората, станали жертва на насилие изпитват за това, което им се е случило.

Повечето от коментарите, които се появиха в българския печат, като реакция на новината за проекта, се вписват тъкмо в този модел. Ние реагираме като хора, които очакват да бъдат унижени, обезценени, нападнати от другите. Като хора, които мислят за себе си като за жертви.

Нещо повече – да се пита около станалото в Батак се възприема като опит да ни се отнеме образа на жертви, образ, с който ние, българите, очевидно сме се срастнали и понякаква причина сме намерили за удобно да живеем.

Травматичната идентичност има своите болезнени ограничения и въпреки това тя дава възможност да се отърсим от бремето на отговорността за собствения си живот в обяснения от рода на: „Такива сме, защото са ни клали” или „Такива сме, защото са ни управлявали комунистите” или „Такива сме, сащото мафията е навсякъде”… Защото колкото и невероятно да изглежда, да живееш с усещането за избор – като личност или като общност - е по-трудно, отколкото да живееш с усещането за обреченост.

Какво прикрива тази ирационална реакция?
Ако допуснем, че казаното по-горе е уместно, то тогава следва въпроса каква е трудната задача на днешния ден, която избягваме, вкопчвайки се в миналото. Според мен, за да отговорим на този въпрос, добре е да се вгледаме в какъв исторически момент се случва този скандал. Една възможно линия на мислене е, че има връзка между приемането ни в ЕС, наближаващите избори за евродепутати и дебата върху клането в Батак.

Въпросът, който стои пред нас е дали България ще избере да присъства в семейството на европейските страни като одрипания нежелан роднина, онзи, който трудно общува с връстниците си, изпада в истерия, защото не знае как да отстоява позициите си с думи, но така или иначе го понасят със снизхождение, защото всички знаят, че е имал трудно детство и държи това да се знае от всички. Или България ще избере да приеме, че каквото и да се е случило в нейното минало, за да има достойнство тук и сега, ние трябва да развием умения да да приемаме спокойно днешните несгоди, да защитаваме позициите си с думи и аргументи, да печелим спортсменски и да губим с достойнство.

Изследователската култура и травматичната идентичност

На това място се развива тезата, че насърчаването на култура, в която поставянето под въпрос на очевидното (т.е. култура на себерефлексия и изследване) се насърчава и развива, е един от начините да се преодолее травматичната идентичност. Въпреки това традиционните академични среди, които са част от властта в травматичната култура, биха оказали мощна съпротива на всеки опит тази култура да се промени, защото това би означавало и край на тяхната власт. Ето защо за пръв път в новата история на България и БАН и президента реагираха направо светкавично.

В заключение е важно да се отбележи, че търсенето на нови смисли не означава отмяна на фактите, а осъзнаване на последиците от тези факти - за нас като българи и за отношенията, които изграждаме с другите народи и общности и ще разшири свободата, с която изграждаме тези отношения (защото сега те са белязани от образа за нас като за жертви).

Заключение
1. Българите преживяват като заплаха изследването на своята история, защото я възприемат като посегателство над националната им идентичност.

2. Тази национална идентичност е организирана около темата за травмата и насилието – т.е. в същината си тя е травматична. Позовавайки се на травматичната си история ние българите намираме добри основания да се преживяваме като озлобени губещи от всички превратности в развитието на европейската история. И така, зад историята на своята болка, ние се скриваме от задачата, която е дошла на дневен ред: да се променим, за да бъдем достойни партньори в диалога с другите европейски народи, които по силата на предприемчивостта си, живеят с повече национално самочувствие.

3. Не е случаен фактът, че подобен скандал избухва толкова скоро след приемането ни в ЕС, когато по силата на това, че сме приети в „елитната паралелка” на европейците, ние вече се сблъскваме с неадекватността си като партньори в европейския процес.

4.

Понеже напоследък ми се налага да се подпирам в най-разнообразни, но все неудобни пози по кревати и столове, съм станала особено ревностен телевизионен зрител. Гледам и се срамувам от себе си, че си губя времето, защото част от мен съзнава, че няма кой знае какво за гледане, но четенето на книга (поне в моя случай) изглежда изисква известен комфорт на душата и удобно разположение на тялото, а аз някак не мога да си осигуря това в момента.

И както съм така нервна и раздразнена, че не мога да правя каквото искам, включвам си аз телевизора и - какво да видя - президентът Първанов, развихрил мощно държавническо въображение щял да изгражда местни структури, които да включват кого ли не и не стига това, ами президентът Първанов искал да изгради школа за политици.

Без да съм съвсем сигурна, че съм се събудила вече, дослушвам медийния клип на събитието, в което същият този Първанов в достолепна стойка и с леки прекъсвания на изречените думи (един вид дава впечатление, че мисли човека, докато говори, а не си го е подготвил като пионерче), назидателно изрича истини за липсата на идеи в политическото пространство. Ето сега, казвам си, може да чуя някоя идея, с която той най-сетне да тръшне на тепиха политическите противници. Обаче не я чувам. Човекът щял да изгражда структури и да организира обучение…

Милият Първанов! В силенето си да изглежда задълбочен от телевизора изглежда толкова изкуствен, че чак ми става смешно. Като хлапе, което е облякло лекарската престилка на баща си, заметнало е стетоскопа през вратлето си, отваря вратата и казва на фантазираните пациенти в чакалнята: “Всички ли сте за преглед?”

А Първанов определено е за преглед. Представете си цяла камара местни структури и структурки, които нямат задача. Събрани и седят - щото Първанов не предлага идея, по повод на която от съществуването на подобни структури ще има смисъл. Нееее, той е твърде демократичен за това, как така ще казва на хората какво да правят като се съберат. Е, хубаво, ама какъв е смисъла от подобни организации? Какъв обществен проблем идват да решат те? Първанов как е сигурен, че има подобен проблем? Правил ли е проучване и какво казва то? Къде са му данните? Откъде накъде си мисли, че точно посредством описаните от него структури въпросния проблем ще бъде решен? Как ще провери това дали подобно решение е ефективно (щото то ще струва пари и то от моите данъци, а не от неговата заплата)? Как ще ми се отчете в някакъв разумен период за това какви ги е надробил с моите пари и ще проучи дали аз пък нямам нещо против да продължи да ми ги харчи по този начин?

Ето по тези въпроси Първанов зъб не обелва. И аз подозирам, че той зъб не обелва, защото не му е и хрумнало, че подобни въпроси стоят на дневен ред. Защото от първия момент на първия си мандат Първанов се движи, говори, усмихва и даже гневи като фигурант, а не като автентичен политически ангажиран мъж. В хода на времето не може да се отрече, че Първанов започна да заучава някои артистични похвати, които могат да се ползват, когато човек иска да създаде у околните впечатление, че мисли или, че има позиция. В такива моменти е забавно и поучително да го наблюдаваш… Но чак пък да се учиш на политика от него?

Защото у мен все се е прокрадвала идеята, че формирането на политици всъщност е формиране на личности с политически позиции, които имат уменията и рутината да изразяват, разпространяват и заразяват околните с тези свои позиции. Обаче как един човек, който не се е формирал като подобна личност ще обучи други в това, което и той самият никога не е могъл, просто не ми е ясно. А и без друго една огромна част от това, което се зове “политик” изглежда като ювелирно шлифован в школата по безличие - може би в същата тази школа, която е изградила Първанов и която на свой ред той желае да увековечи…

Е, ще кандидатствате ли?

Пътницата има паспорт, който на Изток смятат за западен, а на Запад за източен. Така че нейният паспорт буди съмнение и на Изток, и на Запад, тя хвърля две сенки - надясно сянка и наляво сянка. В дъното на една гора, набраздена от пътеки, тя търси прочутото училище на края на далечния път, където трябва да издържи най-големия си изпит…” Милорад Павич, “Хазарски речник”, Народна култура, София, 1989, стр.111

Днес попаднах на този параграф, докато препрочитах Павич за стотен път. Изведнъж, отнесена от смисъла на книгата, си припомням минали моменти и пътешествия по света…

1980-та година - и през ум не ми е минавало, че ще се натоваря във влака с куп съученици, а на следващия ден ще препускам из Виена, но само за кратко, за да продължа нататък и да се озова в средата на “вражеската” Западна Германия… дали ще си позволя да ми хареса?

После висенето за визи за къде ли не на дълги трогателни опашки пред посолствата, с плътно прилепнали един до друг хора, къде от студа през зимата, къде от нервното очакване някой да не се шмугне отпред ненадейно…

Тръпката на границите с чуждия свой запад през деветдесете, първия път, когато прекосявам жълтата линия без виза (кога беше това?) и се изправям лице в лице с граничния полицай, старателното обяснение къде, по дяволите отивам, ръката ми, която стиска няколкото заветни банкноти в джоба в очакване да ги размахам като доказателство, че съм изпълнила всички изисквания…

После, първото задгранично пътуване, в което никой така и за нищо не ме пита и аз се усещам дори обидена и пренебрегната от отказа да се усъмнят в мен и намеренията ми…

Как се случва така, че неусетно прекосяването на границите е станало рутина и вече някак не се вълнувам, а продължавам небрежно да бъбря с околните (когато имаше такива) и после с толкова естествен жест подавам паспорта си на полицая, усмихвам се, пожелавам на свой ред “приятен ден” на някакви езици и отминавам…

От другата страна няма никакво училище и никакъв най-голям изпит не ме очаква, просто прекрачвам и продължавам да крача, замислена за днешната презентация, основната идея на проекта, дали не сме прозяпали нещо в бюджета и т.н., и т.н., безкрайни подробности от всекидневието, но никакъв сложен изпит, за който после си струва да разказваш на приятели…

Паспортът на пътницата отдавна не буди съмнение и тялото й хвърля една единствена сянка…

А така ми харесва пасажът на Павич…

От няколко години наблюдавам внимателно движението на времето. Измамно равномерното тиктакане на часовника отказва да отчете менливото темпо, с което то се топи седмица след седмица.

Иска ми се да вярвам, че един час днес има същото времетраене като часът от детството ми, че часът от лятото е съразмерен с часа от зимата, пролетта и есента…, че един час отегчение отмерва същите шейсет минути от най-вълнуващите моменти в живота ми…, че един час очакване се простира еднакво дълго с часовете, в които се гоним с времето в изпълнението на някоя важна задача, в бясната гонитба с крайните срокове на проектите…

Уви… това е така само в прашните учебници по физика от гимназиалния курс, чиито цветове и фотоси отдавна са избледнели в спомените ми. Безкрайните часове, в които се боря с нежеланието да стана сутрин, нямат нищо общо с тези, в средата на нощта, на които се моля да продължат само още минута… като дете, извикано за вечеря, което се е заиграло с приятелчетата от квартала, което разсича тишината на площадката пред блока (или пред блога) с едно: “Още малко, прибирам се…”

Милото време, колко много желания трябва да приютя в скута му…